Любов. Всеки се влюбва някога. Имайки постоянни емоции с избраника, базирани на продължителни и опияняващи чувства, ние възприемаме него и всичко, с което върви в комплект, за едно просто ежедневие. В момента, в който настъпи неочаквана промяна, това наше всекидневие става един огромен животозастрашаващ компонент от съществуването ни. Можем ли да живеем без избраника си, или е нужно просто да... изчакаме?

       Всяка нормална връзка се основава на доверие. Но би ли могло то да съществува, ако любимият човек е на едно огромно разстояние? Трябва ли при първото съмнение, навлязло в главата ни да се обадим на телефон, на който ще получим отговор: „Дедективка агенция, кажете моля”? Не мисля. Ако във връзката няма никакво доверие, то това обвързаност ли е?

Изневяра. Болка плюс много монолози. „Защо аз? Какво не дадох от себе си? С какво ме превъзхожда – красота, ум, доброта или просто е била нужна промяна?” Дали има хирургическа намеса, чрез която да премахнем болката и нараняването, причинени от изневярата, и да оставим само приятните пътешествия и незабравимите моменти? Стара изтъркана философия е : прости и забрави. А когато тези, които са простили дали са овладели забравата? Можеш ли въобще да простиш, ако не можеш да забравиш? В даден момент споменът за човека започва да избледнява и забравяме ароматът на кожата му, дори и начинът, по който се усмихва. Понякога минавайки по улицата и усещайки кратка вълна от аромата на парфюмът му, сърцето ни за миг спира и вече почти зарастналата рана отново се отваря. И така ще е всеки път.

Човекът заминава далеч от нас. Дели ни не само разстояние, но и всичко останало, което го съпътства. Получава се интересна ситуация: ценим връзката ни, искаме да я запазим, но периодът на раздяла е твърде дълъг за такава опция. Какво да правим? В главата ни се редят много варианти, но един странно доминира: да се разделим сега, и когато отново след време се видим да започнем от начало, както е било преди, но просто да вървим по отъпкан вече път. А какво правим през това време на раздяла? Дори и да не искаме в животът ни ще идват и ще си отиват хора, ще остават за по-дълго в него. Какво да правим с чувствата си през този период? Да ги замразим, да ги забравим или просто... да ги затворим? В буркан? И да ги консервираме, очаквайки, че те просто ще си стоят там и ще ни чакат да се сетим да ги намерим, забутани по-навътре по рафтовете. А когато дойде моментът, в който се срещаме отново с избраният човек, да отворим бурканът и да „излеем” всичките чувства в партньора си. Нелогично, неправилно и.. невъзможно. Не трябва да си го причиняваме, ако все пак искаме да запазим поне приятелството си.