Беше мека зима. Такава, каквато винаги ще си я спомням – топла, в неговите прегръдки. Обожавах да вдишвам аромата на парфюма, който му подарих. Той винаги се смееше, щом дъхът ми погъделичкваше неговата шия. Очите му блестяха като малки камъчета Сваровски, от онези, които гледаш на витрината и ти се приисква да спреш времето за малко, да влезеш и да ги вземеш, колкото да им се порадваш. И когато аз знаех, че неговите скъпоценни камъни са мои, бях сигурна, че не ги заслужавам. Даниел винаги спореше с мен, че е този, който не заслужава богиня като мен. Така и не стигнахме до консенсус.
За мен той беше като сбъдната мечта, сън, от който не исках никога да се будя. Просто моето момче. Никоя мелодия не можеше да се сравни с галещото ухото звучене на гласът му, докосването му беше съчетание от нежност и страст, преплетени с мъжественост и защита. Даниел ме караше да творя, да се реализирам и да вървя по стръмният път към успеха, който е осеян с дупки, пълни с болка, разочарование и тъга. Вдъхновяваше ме със своята искреност, чувствителност, невинност и любов. Разбира се, всеки творец се нуждае от източник на енергия и позитивно мислене, затова той ежедневно ми вливаше венозно щастие. Винаги знаех, че е рамо, на което мога да поплача; опора, на която да стъпя; ръка, за която да се хвана и сърце, с което да споделя. Всеки ден ми казваше колко съм хубава и безценна, неговата сбъдната мечта. И аз му вярвах. Сутрин се събуждах с мисълта какъв прекрасен ден ме очакваше, в който неговото присъствие беше най–желано. Една завършеност, един щастлив период от живота ми.
Всичко беше прекрасно, до една вечер. Ако някой може да разкаже най – точно какво се случи тогава, то това ще е мократа ми възглавница. Изневяра. Болка плюс много монолози. „Защо аз? Какво не дадох от себе си? С какво ме превъзхожда – красота, ум, доброта или просто е била нужна промяна?” Куп въпроси без отговор. И нито падащия здрач, нито малкото паяче в ъгъла разбраха колко много ме болеше. Дали имаше хирургическа намеса, чрез която можех да премахна болката и нараняването, и да оставя само приятните пътешествия и незабравимите моменти? Да простя нямах сили, дори и тях ми бе отнел. Вярвах му, споделях с него най – съкровените си тайни, а в един момент – бях предадена. Чувствах се виновна, че съм го допуснала толкова близо до себе си. Ако не бях, нямаше да остави такива поражения след себе си, но беше факт. За съжаление нищо не можех да променя. В даден момент, споменът за него започна да избледнява и забравях как ме наричаше, дори и начинът, по който се усмихваше. Понякога, минавайки по улицата и усещайки кратка вълна от аромата на парфюмът му, сърцето ми за миг спираше и вече почти зарастналата рана отново се отваряше. И така бе всеки път.
Любовта често не завършва с щастлив край, но винаги има смисъл. Тя ни показва какви качества търсим в човека срещу нас, какво ни трябва, за да бъдем щастливи и до къде можем да стигнем, когато обичаме. Важното е накрая да си припомним кои сме и че нищо все още не е свършило, да повярваме отново в любовта, да забравим повечето тъжни мигове и да си припомняме слънчевите, заредени с енергия и щастие любими моменти. Да продължим да се надяваме, търсейки Правилният. Любов е имало, има и ще съществува винаги, просто трябва да надникнем по – дълбоко в душата си.
„…Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправдата не се радва, а се радва на истината; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада…” (БИБЛИЯ, НОВИЯ ЗАВЕТ)
